Антоанет Пепе спука розовия балон

Защото знае, че няма смисъл да живеем за чуждото "евала", а само и единствено за онова, което ни прави щастливи.

Предупреждавам, че ще срещнете думата "вдъхновение" много пъти в следващите редове, но Антоанет Пепе не може без него. В не чак толкова вдъхновяващия ден, в който се срещаме, тя буквално оцветява всичко наоколо. Появява се облечена в розово (не, не носи балон), усмихната е, кара те да я чувстваш като приятелка, готова е да говори откровено. Толкова, че накрая имам чувството, че сме прекарали заедно седмица, но можем да продължим още. You know, случва се много, много, много, много рядко.

В началото на юни Антоанет представи дебютната си книга "Розовият балон". Отзвукът ли? Меко казано грандиозен. Съдя по хилядите съобщения, които виждам в галерията на телефона ѝ като скрийншоти. Хора споделят, че са припознали себе си в нейната история. Заявяват, че е променила живота им. Буквално изливат душата си. Тя, разбира се, им отговаря. И тогава разбираш, ако случайно още не си. Отвъд последователите и онова, което виждате в социалните мрежи, успехът не е в надуването или пукането на розовия балон, а в това, че е себе си. Без значение дали я следвате и обожавате или хейтвате и избягвате, сигурно е, че и при двата случая я познавате добре. Или поне така си мислите.

"И аз съм се подвеждала, за да не "разлая кучетата", но те лаят така или иначе"

"Историята на едно момиче, което спука розовия си балон, за да види колко по-пъстър е всъщност светът извън него". Кога и защо спука този балон?

Да ти кажа честно, пукала съм го много пъти. Често не е било по мое желание. Човек си дава равносметка, че балонът се е спукал доста време, след като е излязъл от него. Няма как да градим и растем, ако няма хубаво и лошо. В балона е супер, но от време на време е добре да излизаме, да се разтърсим и да отидем на следващото ниво.

Какъв е светът извън балона?

Не е добре да правим това, защото ще стане онова. Добре, но как действа животът? Сблъсква ни със ситуации, за да си научим уроците. Можеш да избягваш конфликти, но те рано или късно ще те намерят, за да се научиш да ги обработваш. При всяко излизане от балона осъзнавах, че нищо не е черно и бяло. Хората не нараняват с причина всеки път, понякога го правим, без дори да осъзнаваме. След развода с бившия ми мъж, например, в началото нещата не бяха никак добре. Сега сме в прекрасни отношения. Просто се страхуваме какво ще кажат съседите, какво ще се случи, ако разлаем кучетата. Именно заради това светът е пъстър. Не е в черно и бяло, не е край.

Истината е, че напоследък е много crazy. Не искаме да се ангажираме само с проблеми, но в същото време, ако се затворим в собствения си балон, забравяме, че съществуваме.

Абсолютно, не можеш да стоиш изолиран.

Антоанет Пепе спука розовия балон

Има я и ситуацията, при която даден човек не реагира адекватно и отсреща чуваш "ама, недей така, такъв си е, не обръщай внимание". Да де, но ако всеки "си е такъв" и живее в неговия си балон, накъде сме тръгнали?

Точно тук става въпрос за изборите. Ние решаваме дали да сме приятели с този човек или не, дали да сме оженени или омъжени за онзи. Ако живеем и робуваме на статуквото, на кого ще се сърдим, когато станем на 70? Само и единствено на себе си. Защото другите ще са щастливи, изобщо няма да им пука дали си се развел, дали си родил едно или пет деца от един или трима мъже. Когато излезеш от аурата на някого, той забравя за теб. Той си е в неговия филм, в неговата драма, с неговите деца, с неговата работа. Ако живеем така, къде е щастието? Няма го.

Подсещаш ме за онази мъдра мисъл, че има една разлика между щастието и удоволствието и тя е, че удоволствието съществува.

Търсим щастието непрекъснато, а то реално е във всеки ден. И аз съм се подвеждала, за да не "разлая кучетата", но те лаят така или иначе. И в двата случая има хора, които няма да одобрят решението ти. При развода ми никой не ме подкрепи - нито семейство, нито приятели. Всички реагираха със "Защо го правиш?", "Прекрасни сте, как може?". Дори не знаеха защо се развеждам. Знаеха какви са проблемите, но въпреки това бяха против. В крайна сметка се запитах "Аз този живот за тях ли го живея?". За да ми направят "евала"-та?

Около развода ли се сблъска с тази пренастройка?

Според терапевтката ми е отнело години, но финалното решение за развода дойде бързо. Честно казано, спря да ми пука за чуждото мнение след това. Преживях го, толкова неща се изписаха по мой адрес, влязох в нова връзка, за нея също се пишеше какво ли не.

Но пък всяка идва със своите уроци?

Всеки човек, който срещаш, ти е сродна душа. Дори в книгата съм го казала – сродните души не са само тези с пеперудите в стомаха. Понякога идват, разтърсват те и изчезват. Няма ги. Покрай това, че с Филип се развиваме в една сфера, си създадохме свят, в който осъзнахме, че хората могат да ни докоснат, само ако им позволим. Това много ни сближи. Няма завинаги. Не си обещаваме нищо. Достатъчно осъзнати сме да знаем, че не е ясно къде ще те отведе животът след три години.

Дори на следващия ден.

Абсолютно. Заедно сте, докато сте добре.

Стигаме до това, че когато човек е в балон, трудно го осъзнава. И май не излиза от него, докато не дойде някой друг да го спука?

Съгласна съм. На 20 бях в много токсична връзка и докато човекът не ме заряза по най-бруталния начин, аз нямаше да успея да се откъсна. Въпреки че си бях обещала. Той постави края, той спука балона. След това разбрах, че не е било любов, а страст. Знаеш, страстта изпепелява. Страст, но и его – искаш другият човек да те похвали, но как ще го направи, когато неговото его е още по-голямо и той иска да си му подчинен? Трябва човек да е много осъзнат, за да разбира кога започва "надуването" около него и да бъде малко по-рационален в преценката си. Под емоция сме склонни да направим всичко.

Иначе ще е скучно.

Няма как, иначе ставаме роботи.

По различни причини, аз и ти знаем, че не е така. Само че масата хора продължават да мислят, че инфлуенсърите живеят в розов балон.

И да си предприемач, останалите ще кажат "О, продаваш някакви кремчета, колко пък да е сложно?". Всеки, обут в своите обувки, трудно може да влезе в тези на другия. Затова в книгата съм се опитала да направя паралел. Без значение каква е, работата отнема много на човек. Сега може да е лично пространство и време. Работила съм и в магазин – тогава са били болки в краката и главоболие от караници с клиенти. Всеки те пита какво печелиш, никой не те пита какво ти струва. Защото реално всяко нещо струва. Това, че аз показвам част от живота си онлайн, не означава, че представям 100% от себе си. Нито приятелите, нито родителите ми ме познават на 100%. Разказвам онова, в което виждам смисъл. Имаше смисъл да напиша книгата, защото в YouTube не можеш да засегнеш темите в такава дълбочина. Във видеото винаги стоиш някак на повърхността, няма как да изразиш душата си по същия начин.

Понеже го спомена. Напоследък аз самият си задавам страшно често този въпрос. Правя нещо за даден човек, но дали човекът би направил същото за мен?

Това имам предвид. Ако нямаш емпатия, разбира се, че инфлуенсърите живеят в розов балон. Да, показваме аспект от живота си и го правим, за да развличаме, но другият, който не съм – имало е причина да не го направя и сега да го разкажа в книга. С видеа никога нямаше да ми достиска.

Не беше ли малко страшно все пак да го направиш?

Въобще не ме е страх да споделям. Още от дете съм такъв човек, обичам да говоря. Дори в блога, който създадох преди години – цялата идея беше да говорим и да си помагаме взаимно. Тогава никой не знаеше какво е инфлуенсърство, никой не знаеше как да направи пари от това. Стигайки дотук, книгата е продължение на онова, но и писмо от мен към мен.

Помогна ли ти опита в написването на книгата? Няма как да не е.

Аз съм непостоянна, имам нужда от вдъхновение. За да пусна YouTube видео – също. Хората се сърдят, но не съм робот. Има хора, които го умеят и се справят чудесно. Аз обаче не съм от тях. Дисертацията от последната ми година в университета беше напомняне, че мога да завърша целия процес, каквото и да ми коства. В Англия ме научиха да мисля сама. На първия ми изпит – по Британска политика изкарах много ниска оценка, а бях учила. Лекторът ме извика, за да ми каже: "Виждам, Антоанетке, учила си. Но мен не ме интересува какво казват книгите. Мен ме интересува какво мислиш ти за казаното в книгите." Свобода! После изкарвах най-високи оценки с принос към академичните науки, защото започнах логически да свързвам прочетеното, както и да давам нещо от себе си. В книгата направих същото - връзки между минало, настояще, бъдеще.

През по-голямата част от времето образованието тук е в противоположната посока. Почти никой не се интересува реално от теб и твоето развитие.

Там не е така. Трудно ми е сама да се "напомпвам", нямам толкова високо самочувствие. Уча се. Може би и анорексията, за която споделям, има пръст в това – някаква психологическа предразположеност. Моят издател обаче повярва в книгата, прочете я и каза: "Да, това трябва да е с твърди корици". В момента, в който ми го заяви, направо ми даде криле. Каза, че нямам нужда от редактор. Притеснявах се, защото от осми клас насам пиша основно на английски. Как да го правя красиво на български? Ами, от душата. Не знам дали пиша добре, но пиша емоционално.

Антоанет Пепе

"Не знам дали пиша добре, но пиша емоционално"

Доста хора правят преход от български към английски, за да стигат до още по-голяма аудитория. А ти си избрала обратното.

Върнах се в България и се изненадах, когато разбрах, че хората ме четат на английски. Едно момиче даже ми сподели, че използва Google Translate, но следи блога. Казваха ми да направя видео, защото имам харизма, която няма как да се усети от писането. Първото имаше около 10 000 гледания за ден.

Искам да ти кажа, че подготвяйки се за срещата ни, открих YouTube видео на момиче, в което разкрива, че причината да има собствен канал си точно ти. Ти си я накарала да се почувства достатъчно уверена да започне нещо, което иска от дълго време.

Това е толкова мило. Страхотно!

Тогава осъзнаваш, че си направил нещо голямо.

Аз намирам вдъхновение навсякъде. Ако някой е намерил вдъхновение в мен, дори за нещо елементарно като смути рецепта, значи е успех. Измервам го така. Паричното възнаграждение ти помага да издържаш децата, да живееш, но за мен успехът е първо в обратната връзка на хората. Много страдах, когато ми спряха коментарите в YouTube.

Четеше ли ги?

Да, и отговарях. Много съм ги преживявала. Знаеш, на пет положителни коментара, има един негативен…

Антоанет Пепе

И веднага се фокусираш върху него.

Задължително. Даже за книгата имаше коментар от човек, който не я е чел. Осъзнах, че съм получила уникални съобщения и читателите споделят с мен като със сестра, а аз стоя и мисля за човек, който даже не се интересува от написаното. Просто е решил да ме "нахейти".

Аз, например, не съм от тези, които искат или дори могат да пишат груби коментари.

Въпросът е какво да допуснем вътре в душата ни. Сега съм по-добра в това да се дистанцирам и да гледам като потребител. Защото другите не атакуват Антоанета Пепелджийска, атакуват Антоанет Пепе. Или розовия балон. Не атакуват мен като човек, защото не ме познават. Разбира се, постарала съм се да се представя възможно най-много, но няма как да се харесваш на всеки. Имаме различни потребности и ги запълваме с хората около нас.

Как се случва всичко това, когато имаш 3 деца?

Не е лесно, защото са три и всяко търси внимание, но съм намерила баланс. Голямата ми дъщеря иска да прави разни неща с мен. Средното ми детенце обича да си рисува само, да се гримира, има нужда да я гушна вечер. Гледам да огрея навсякъде. Ако едното е при майка ми, другото е с баща си, третото е в моята компания. Това работи, защото се чувстват специални. Благодарна съм на семейството и приятелите им, че помагаха много покрай издаването на книгата. Иначе ги вземам от градина, къпя ги, слагам ги да спят и отивам да работя. Спя 2-3 часа и отново. Имах кампании, имах други проекти, но виждах смисъл. За да може читателите да видят, че инфлуенсърството не е розов балон. Никога не съм го криела, споделяла съм за спонтанния ми аборт, за много други теми. Не е било само розовата страна, но главно тя. Но пък и не може да говориш само по "тегави" въпроси.

Антоанет Пепе

Пак стигаме до личния избор. Искаме истински истории или безпогрешна естетика, когато отворим Instagram?

Аз лично не търся драми или житейски истории. Гледам да се развличам онлайн. Имаме нужда да се посмеем, да се мотивираме. Да видим нещо, което да ни надъха. Естествено, че не е лесно. Предпочитам хората да видят готиното и да последват примера, отколкото да седна и да кажа "Ох, хора, много ми е трудно".

Лесно има ли?

Няма, но предпочитам тази гледна точка, вместо да се оплаквам. Когато има проблем, веднага търся решение. Не обичам да се бавя повече от 2 часа.

Щом не описваш "Розовият балон" като автобиография, можем ли да я наречем "твоят живот"?

Ако имам автобиография, надявам се да я напиша на 70 и това да е последното, което ще напиша. Никой не знае колко му остава, но ако е колкото средностатистическия човешки живот, значи има какво още да изживея. С тази книга не приключвам, не казвам, че няма да се променям. Най-вероятно след 5 години ще я прочета и ще си дам друга равносметка. Казвам го и на страниците, това е недоизживян живот. Просто затваряме едната глава и отваряме другата.

Посветила си се на щастието и казваш, че е вътре в нас. Защо тогава го търсим непрекъснато?

Чакаме. Мъжът да ни даде любов, децата да ни радват, шефът да ни предложи бонус. Ако не си открил собственото си спокойствие и душевен мир, нищо не може да те зарадва. Въпреки че смятам, че съм по-осъзната след написването на книгата, продължавам да си давам сметка, че не мога да очаквам хората да ме правят щастлива. Нямам право да го очаквам, това е огромен товар. Всичко е толкова просто, ние го усложняваме. Какво е чувството на щастие? Не го усещаме. Защо? Защото някой свири с клаксона, псуваме го, после се скарваме с човека, който ни е направил грешното кафе. Забравяме, че от нас зависи как реагираме на случващото се отвън.

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA