Йона Тукусер: "Гладът е по-ужасен от война"

13 години от кариерата си художничката посвещава на човешките трагедии, породени от принудителния глад в родната ѝ Бесарабия.

Невена Дякова
Невена Дякова 15 ноември 2022

Фотография: Личен архив

Срещам Йона Тукусер в един мрачен ноемврийски петък, 16 дни преди изложбата й "Глад", представена от авторката в Националната Галерия "Квадрат 500", да има своя финал. Идвам 30 минути по-рано, за да остана сама в залата, където са разположени картините, които Йона рисува от 2010-а насам, на няколко етапа и с няколко колкото творчески, толкова и съзнателно необходими за нея като човек паузи.

Йона Тукусер: "Гладът е по-ужасен от война"

Посветила е живота й кариерата си на темата, вдъхновила "Глад", и сякаш не може да се откъсне от нея още като дете. Разбирам я. Или по-скоро си представям ужаса, който едно 11-годишно момиче може да изпита, когато научи от учителя си по история, че в родния й край (Йона е бесарабска българка от с. Главан, Одеска област) е имало няколко периода на глад, обрекли десетки хиляди украинци и бесарабски българи на бавна, мъчителна… гладна смърт. Глад, който не сме виждали и в най-ужасяващия хорър филм, глад, който превръща хората в канибали, но преди това ги лишава от всякаква способност за човешка емоция. Лишава ги от любовта, емпатията и мисълта за другите около нас.

За Йона, картините от цикъла "Глад" са не просто произведение на изкуството, а документи за събития, случили се в СССР през 20-те, 30-те и следвоенния период години, които демонстрират жестокостта на един режим и които не бива да бъдат погребани от историята и генералната липса на интерес от човечеството, което в XXI век се вълнува предимно от видяното в социалните мрежи.

Йона Тукусер

Както казва Йона, когато започваме обиколката си от първата, създадена за "Глад" творба, "всяка картина е име на документ. Документ, в който съм издирила историята, за да създам картината. В конкретната творба "Сп. РОДИНА, 10-1990, ISSN 0235 – 7089, с. 58 / P-702, оп. 1, дело 102 a, 13. Глад в Поволжието – 1921" са изобразени мъж и жена, канибали, които не просто са се хранели с месо, но са приготвяли от него храна, с която са търгували на местните пазари по данни на милицията". За разлика от останалите картини от цикъла, които са създадени в стила на метамодернизма, тук Йона е запазила лицата на рисуваните обекти натуралистични, за да покаже "реалното лице на жестокостта… на двойката, загубила своята човечност и чувствителност".

Сблъсъкът в толкова ранна възраст с тема, за която до 90-те години в Украйна не се говори много или изобщо, оставя траен отпечатък върху Йона и творчеството й. "По време на снимките за документалния филм, който създадох пред 2018-а, срещнах човек – един от бирниците, участвали в кампанията по изземване на зърното, брашното, яйцата и селкостопанските животни от хората, отказали да влязат доброволно в колхоза. Той ми разказа как са били група от 8 и насилствено са прибирали всичките им хранителни запаси… Породеният от събитията глад е представен в изложбата ми в 3 периода: първият е гладът от 20-те, след това известният гладомор от 30-те (тази година се отбелязват 90 години от тези трагични събития, при които са загинали около 10 млн. души, като междувременно се отбелязват и 75 години от следвоенния глад от 1946-1947 г., в който загиват най-много бесарабски българи, една трета от общия им брой или близо 100 хил.) Но загиналите всъщност, са именно тези - непокорните, онези, които са отказали да се подчинят на съветската власт и на практика са загинали, отстоявайки свободата си".

Йона Тукусер

Йона в рокля, която баба й създава в периода на следвоенния глад

В семейството на Йона гладът от следвоенния период също е табу. "Опитваха се да забравят, но баба ми ценеше всяка троха на масата, нещо, което като деца ни се струваше странно, дори смешно. Помня една случка, при гроздобер, как от каруца, минаваща по пътя, паднаха няколко чепки грозде и баба се втурна да ги събира от земята, а мама й се скара защо го прави. Това е храна, не бива да се хаби - каза тя и този спомен е останал с мен до днес. Хората, преживели глада от тези периоди имаха различно отношение към ценността на храната…" Семейството на Йона оцелява именно заради уменията на баба й – шивачка, да създава рокли, които дядо й успява да продава в Румъния, откъдето се сдобиват с брашно. Мнозина други техни съселяни обаче нямат този късмет. Йона ми разказва, че преди години е написала научна статия по темата към БАН с проучване, че във всяко село е имало поне 1-2 канибали, че освен тази крайна форма на психодеформация, широко застъпено е било трупоядството в гробищните паркове, че в засегнатите села не е имало котки и кучета, защото хората са се хранели с тях, че тези, неспособни да намерят препитание от средата наоколо, са умирали в страхотни мъки, с подути стомаси и восъчна, почти прозрачна кожа.

Йона Тукусер

Картината на глада, оставена в редица документални свидетелства, но най-вече в спомените на десетки бесарабски българи, с които Йона разговаря, е покъртителна и не може да остави никой безучастен. От изложбата й в "Квадрат 500" си тръгват със сълзи на очи както ученици, така жени и мъже на възраст… Някой успяват да поговорят с художничката, да й зададат допълнителни въпроси, да изкажат преклонението си пред труда й, да й стиснат ръката.

Йона наистина е създала труд, който минава отвъд границите на изкуството, обогатява научната сфера, и не на последно място: отваря очите на хората за тема, която, за съжаление, не е универсално позната като Холокоста по време на Втората световна война например.

Във времена, в които територията на Украйна отново е поле за изява на терора към обикновения човек, живеещ мирно, но обречен да понесе последствията на високопоставени, загубили разсъдъка си, политици, темата за "глада", който ще последва, по време и дълго след приключването на конфликта, е все по-актуална.

Йона Тукусер

Докато обикаляме залата и спираме пред картината "Момче с мъртъв кон", рисувана по спомени на очевидци, видели загубило родителите си сираче да влачи трупа на загинало животно, от който се храни, Йона ми показва паралела със съвременността, вдъхновила новия цикъл от картини, създадени от нея след старта на войната в Украйна. Срещу платното "Момче с мъртъв кон", с релефна структура от стъкловата, напомняща разпадащо се тяло, символ на разпадащата се в онзи момент цивилизация, е окачена картината "Бях толкова гладен, че ядох играчката на приятеля ми – Илия, 6 години, Мариупол", която събира в цвят трагичната история на малкия Илия от превзетия вече град, който съвсем невръстен познава не просто загубата на семейството си, но също борбата за собственото си физическо оцеляване. "Гладът, породен от войната е също толкова ужасяващ, гладът всъщност е по-ужасен от войната", цитира една от жените, участвали във филма Йона.

Не мога да не се съглася след срещата ми с човек, посветил 13 години от живота си на научно-артистичен проект, показващ не просто ужасяваща страница от историята на света, но опитващ се чрез нея да ни припомни за важността на човешката ни страна. И как понякога, пречупени от обстоятелствата, сме способни да забравим, че лишавайки се от възможността да проявим обич, милост и състрадание към ближния, се приближаваме все повече до загубата на хумаността. А това ражда само тъга, разруха и болка за цялото човечество… "Случилото се в Украйна от последната година ме съкруши. Виждаме как заради войната е затруднен износът на зърно по света. В момента съм загрижена за всички региони, където милиони може да преживеят отново същото, случило се на хората в Украйна преди години", казва с тъга (но и с надежда за промяна) на финала на разговора ни авторката.

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA