Фотография: Костадин Кръстев-Коко
Стайлинг: Десислава Банова
Грим: Катрин Петрова
Коса: Костадин Колев
Видеография: Александра Стефанова
Агенция: Influencer.bg
Aко се налага да бъдем съвсем точни, минали са шест години от последния път, в който с Изабел сме сядали за разговор един срещу друг. Снимахме я за корица на OK! малко след излизането на дебютната ù книга "Щастливей", която току-що беше спечелила Вазовата награда за детска литература. Още тогава Изи беше яка (може да я от криете в социалните мрежи като @izieqka - pun, obviously intended), само че вече е и girl boss.
Когато пристигна на срещата ни за обсъждане на концепцията, която ще видите по следващите страници, все още виждах нейната искрена емоционалност и липса на притеснение да покаже какво я радва. Само че този път извади лаптоп, искаше да я сложим под различна светлина на прожекторите и изглеждаше комфортно в това си намерение. Зад гърба ù вече са осем книги, включително и готварска такава (след успешното представяне в миналия сезон на Hell’s Kitchen), но тя винаги е била от публичните лица, които не измерват влиянието си само със статистики и продажби, а и с хората, които ги посрещат разплакани на фен срещи. Много са, също като първите места по класациите и идеите за бранда ù "Вълнение". Макар и двамата да сме пораснали оттогава насам, продължавам да виждам последното. И разбирам, че вече не пише само книги, но и правилата, по които да живее – не използва тези, които ù налагат в коментарите. Няколко дни след разговора ни в сегашно време "Щастливей" излиза на пазара в обновено второ издание и както ще стане ясно, не че Изабел не се е въртяла в кръг и търсене на светлина в мрачния тунел, просто чак сега кръгът се е затворил и интервюто ни явно е първият от много full circle моменти.
Осъзнах, че през лятото ще са мина ли шест години от последното ни интервю. Какво се случи за това време?
За тези шест години в живота ми се случи повече, отколкото някога съм си мечтала или представяла, че е възможно. Срещата ни тогава беше началото на дълга и много важна ера, и по красив начин животът я приключва и дава началото на новата – именно сега, отново в разговор с теб. Получава се красива рамка…
Full-circlе момент.
От една страна, много части от мен се промениха или, с риск да прозвучи драматично, "умряха". Но от друга страна, успях да съхраня и предпазя най-ценните от мен от успехите и шамарите на живота, а именно душевността ми, отношението ми към хората и любовта ми към творчеството. В началото на това приключение имаше период, в който много се страхувах да ми кажат: "Изи, променила си се", а сега, когато го чуя, с щастие отговарям: "Благодаря! Това е идеята."
Именно, порастването е неизбежно, а с него най-естествено идва и промяната.
Не съм очаквала от себе си толкова смело да се променям и да не стоя на едно място, дори когато това място ми носи успехи. Промених видеата, които снимам, темите, за които говоря, начина, по който пиша, стила ми и творенията ми. Десетки пъти. И всяко следващо е имало нещо различно в себе си, защото искам да уважавам промяната, която се случва в мен, а не да стоя на едно място, само защото в момента работи. На моменти изглежда налудничаво да спра да правя нещо "печелившо", просто защото усещам, че съм го надраснала, но предпочитам да бъда искрена и удовлетворена в творчеството си и да имам по-малко гледания и последователи, отколкото цял живот да се стискам за "Видовете хора", само защото знам, че това винаги носи милиони гледания. Вървяха страхотно, но в момента, в който аз започнах да се променям и вече не се забавлявах толкова с тях, смених посоката и започнах нещо ново – въпреки че това бяха най-гледаните ми видеа и рискувах да загубя част от аудиторията и гледанията си, както и се случи за малко. Вярвам силно, че когато една част от аудиторията ти спре да резонира с теб, на нейно място винаги идва такава, която намира това, което правиш в момента, за без крайно интересно. И това не е нещо лошо. На моменти е било страшно, но аз обичам да правя всичко въпреки. Въпреки че ме е страх. Въпреки че не знам как точно. Въпреки че съм объркана – избирам да бъда вярна на себе си и да изследвам това, което привлича душата ми. Продължих да правя какво ли не и каналът ми се превърна в комбинация от скечове, влогове, готвене, експерименти, поредици, колаборации, истории, съвети, трикове и всичко, което усетя, че искам да сътворя в дадения момент. Винаги е било така, пожелавам си така и да остане. Не обичам да слагам ограничения на креативността и творческата си енергия. Слушам я. Следвам я. И каквото ще да става.
В онзи наш разговор сподели, че си получила най-ценния съвет от майка ти, а именно да правиш само това, което усещаш и обичаш. Да разбирам, че следваш тази философия и към настоящия момент?
Случва се да споделям един и същ съвет, който получих от майка ми преди години: "Длъжна си само на душата си." Докосна ме на много дълбоко ниво тогава и до ден днешен продължава да бъде част от живота ми и да ме съпровожда във всичко, което правя. Следвам тази философия, дори когато се провалям и правя точно обратното. Не мога да кажа, че винаги избирам себе си, но със сигурност се опитвам. И когато го правя, със сигурност не съжалявам. Много е лесно животът да те завлече в най-различни посоки и да забравиш, че дължиш най-много на себе си. Всеки, малко или много, изисква, очаква, държи да получи нещо от теб – обществото, родителите ти, учителите, приятелите, половинката, колегите, работодателите, последователите ти… Но какво иска душата ти? Това за мен е истински важният въпрос. И съветът от майка ми – макар вече да звучи изтъркан, защото винаги го споменавам – е безценен. Вероятно, ако се срещнем за интервю след още шест години, отговорът ми отново ще бъде същият.
Влогове, успехи, книги, успехи, карти, успехи, телевизионни участия, успехи. It’s a lot.
You know what? Hell yeah, it’s a lot. Thank you! Не мога да опиша колко години бях дисоциирана от всичките си успехи и как никога нямаше да ти повярвам, ако тогава ми беше казал, че един ден бих ти отговорила така. Преди щях да кажа: "О, не, стига, ужас. Моля те, нищо не съм направила, това не е нищо, има много по-успешни младежи от мен, аз не пиша толкова добре, тази награда сигурно по грешка са ми я дали." И реакцията ми нямаше да е фалшива скромност. Нямаше да е неискрена или прикрита нужда от още комплименти и валидация, а сигнал за дълбока неувереност и липса на връзка с реалността и със самата мен.
Как се справяш с всичко?
Преди се страхувах от собствения си успех и отказвах да повярвам, че имам нещо общо с него – въпреки че именно аз бях тази, която не спи по цели нощи преди училище, за да обработва, тази, която се появява на срещата или интервюто, когато умира от страх, тази, която постоянно влиза в burnout, тази, която има смелостта да се изправи пред стотици хиляди хора и да покаже уязвимостта си, тази, която чете ужасни коментари и въпреки това продължава напред. Постигах успех след успех. Награда след награда. Проект след проект. От десет гледания – до хиляди, до десетки хиляди, стотици хиляди, и в един момент – до милиони. Започнах да бъда в една стая с хората, които съм гледала по телевизията като дете. Хора, на които съм се възхищавала, започнаха да ми споделят, че изпитват същите чувства към мен. Книжарниците, пред които съм стояла и съм мечтала да видя моя книга, започнаха да пълнят витрините си с мои заглавия, и то на първи места. Разпродавах тиражи, преди да осъзная, че съм пуснала книгата. Продукти се изчерпваха за 30 секунди. Пълнех молове с хиляди хора, чакащи на опашка, за да се снимат с мен. Успях да "убедя" децата от дигиталната ера, че четенето е "яко" и ги накарах да се вълнуват от излизането на книга, а не на нов телефон. И как се чувствах за всичко това? От една страна – безкрайно благодарна. Всеки ден благодарях на силата, в която вярвам, за възможността, успехите, смелостта. Дълбоко в себе си обаче се чувствах празна, неудовлетворена и най-вече – недостойна. Никога не вярвах, че това, което съм постигнала, е достатъчно. Винаги си казвах "браво", но мислех, че мога да се справя и по-добре.
Звучи страшно.
Още в самото начало нещо в мен отказа да се свърже с успеха и популярността, защото ги сметна за опасни. Какво, ако се зарадвам и загубя всичко? Какво, ако това е временно? Какво, ако хората просто са се объркали? Какво, ако си повярвам твърде много? След години работа със страховете, травмите и убежденията, за първи път в живота ми мога да застана пред огледалото и да си кажа: "Да, аз направих това. И се гордея със себе си."
Не е ли това най-големият успех?
Да, но не защото съм повече от другите. Не защото съм най-добрата в това, което правя. Не защото самочувствието ми е до небето. А защото за пръв път истински уважавам пътя, който съм извървяла, труда, който съм положила, и смелостта, която съм проявявала всеки ден, за да стигна дотук. Може милиони хора да ти повтарят колко си прекрасна, добра, успешна, умна, вдъхновяваща. Може да получиш всички награди, пари и признания, които си мислела, че ще ти донесат онази еуфория и чувство за достатъчност. Но докато ти не се уважиш, оцениш и приемеш с всичките си силни и слаби страни, и не се обикнеш със и без успеха, нищо отвън няма да ти донесе истинско удовлетворение.
Преди малко приключих книгата ти "Слънчеви лъчи в мрака" и си бях подготвил няколко въпроса по нея, но след като подхвана темата – признавам, че прекарах извънредно много време около момента, в който описваш добре позната ситуация. Искаме нещо супер дълго време, вълнуваме се, очакваме го, а когато се случи, вече търсим следващата възможност да се почувстваме доволни, щастливи, реализирани. И накрая пак не сме.
Точно това имам предвид. Чувството да постигнеш нещо дългоочаквано, само за да осъзнаеш, че и то не е онова, което ще запълни дупката в гърдите ти, е опустошително. Тогава разбираш, че си търсил стойността си не там, където трябва.
Има ли решение, правилен подход, начин за справяне с този проблем?
Ходенето на терапия ми помага да се науча да разграничавам стойността от постиженията и да намирам удовлетворение извън "външните" успехи. Помага ми да си задам въпроса: "Коя е Изи без всички тези успехи?" Отговорът е: "Пак съм аз. И това е достатъчно. Аз не съм успехите си и те не определят стойността ми. Те просто са част от мен.
Още в посвещението казваш, че трябва да се научим да обичаме мрака. Ти кога го обикна?
Много е трудно да обикнеш болката, неизвестното и страха, когато е "мрачно". Не мога да кажа, че съм се научила изцяло, но днес съм много по-добра в това да си напомням, че болезнените моменти не ми се случват, за да ме накажат за нещо, а за да ми покажат нещо. По-лесно е да обикнеш мрака, когато си спомниш, че излизаме от него нови – по-добри, по-мъдри и по-силни. Ако решим.
А кога се научи да правиш същото с процесите в живота?
Много обичам мислено да пътувам във времето. Този процес ми помага, особено когато преживявам нещо неприятно. Когато погледна назад, виждам как – без изключение – дори най-болезнените ситуации в живота ми са ме отвели точно там, където трябва. И ако имах магическата сила да изтрия нещо "лошо" от миналото си, колкото и болезнено да е било, не бих го направила. Защото без него нямаше да съм жената, която съм днес.
Доверяваш ли се като цяло на съдбата и смяташ ли, че всичко се случва с причина?
Аз съм от хората, които вярват, че всичко се случва с причина, и включвам тази философия не само в книгата си "Причината", но и във всяко мое творческо изразяване. Понякога е безкрайно неприятно някой да ми го напомни, особено когато преминавам през разкъсващо болезнени ситуации. В такива моменти ми се е искало да разкъсам книгата на парчета. Осъзнавам, че това послание невинаги резонира с хора, които преживяват нещо ужасно. Но в моя живот се е доказало, в 100% от най-трудните ми моменти. Именно тази вяра ми е помогнала да премина през периоди, за които не съм вярвала, че ще оцелея.
Всички сме съветвали любим човек да не мисли за еди-кой си проблем толкова много и сме го убеждавали, че това е сигурният начин да бъде наред, но понякога просто боли.
Вярвам, че всяка болка, независимо дали е "малка" или "голяма", не бива да бъде пренебрегвана. Тя носи ценна информация за това кои сме, от какво имаме нужда и какво в живота ни има нужда от промяна. Не вярвам, че съществуват незначими чувства. Болката е ценен носител на послания. Свикнали сме да бягаме от нея, да я притъпяваме, да я избутваме, но когато успеем да постоим с нея и наистина чуем какво се опитва да ни каже, тогава настъпва истинското освобождаване.
Помага ли ти писането да преосмисляш житейските ситуации? Да постоиш с болката и да чуеш какво има да ти каже.
Като дете винаги прибягвах към писането, когато имах нужда да се освободя от някоя емоция или просто да се почувствам по-добре. И до днес този ритуал остава един от най-ценните за мен, особено когато имам нужда да преосмисля ситуация или да излея натрупани чувства. Събрала съм стотици дневници, пълни с истории, мисли, емоции и идеи. Много е вълнуващо да се връщам към тях, защото дневниците ми са като безценна капсула на времето – винаги ми дават освежаваща перспектива и стимул да продължа напред или да оценя колко далеч съм стигнала.
Плачеш ли често?
Имала съм периоди, в които плача всеки ден с часове, както и такива, в които минават месеци, без да съм проронила сълза. Със сълзите освобождавам много от натрупаното напрежение в мен. Когато имам нужда, си го позволявам без срам или чувство за вина. Не ги възприемам като слабост, а като сила – силата да изразиш емоциите си.
Как навигираш между емоциите и разума?
Макар да съм свръхемоционален човек, разумът ми винаги е нащрек. Аз съм хроничен overthinker и с времето осъзнах, че като дете съм започнала да анализирам и премислям твърде много, за да не усещам напълно "големите" си емоции. Днес нося в себе си дълбоката емоционалност и силно аналитичния ум. Навигирам ги, като си напомням, че и двете имат своята ценна роля в живота ми. Давам им пространство да се изразят, когато моментът е подходящ.
Много ми хареса посланието ти, че трябва да сложиш картите на масата и ако отсреща не те чуят, просто ставаш. Кога за последно стана от масата?
Почти всеки ден ми се налага да избера дали да остана на масата, или да си тръгна – в личния живот, в работата, в собствения ми вътрешен свят. През последните две години направих огромна "чистка" на кръга от хора около мен, на бизнес взаимоотношения, на части от себе си, които беше време да трансформирам. Най-често си тръгвам от бизнес отношения, когато още с влизането съм сложила всички карти на масата и видя, че не сме на една страница. Ако можех да си тръгвам толкова лесно и от лични взаимоотношения, колкото отказвам бизнес сделки, животът ми щеше да е доста по-различен. Бях на 17, когато получих предложение от може би най-известния бранд в света. Когато разбрах за каква сума става въпрос, ченето ми падна. Имаше само един проблем – аз не консумирах конкретния продукт. И макар да беше обичан от всеки втори човек на планетата, не бях склонна да излъжа, че е част от ежедневието ми и че го обичам. Каквато и да беше сумата. Тогава за пръв път научих коя съм, когато става дума за бизнес. Разбрах колко лесно мога да стана от масата, когато нещо не съответства с моята истина.
Кой определя истината?
Много як въпрос! Всъщност е един от първите, които написах в третото издание на картите ми за игра "Попитай и отговори 3", които все още не са издадени. Обожавам го, защото предизвиква сериозна главоблъсканица, отваря безброй врати и теми за разговор, но никога не води до категоричен отговор. Аз самата все още нямам такъв – и точно това ми харесва най-много.
С времето стана ли ти по-лесно да сваляш картите?
Истината е, че за мен винаги е било по-лесно да сваля картите веднага и да кажа всичко, вместо да се преструвам. Мразя празни разговори, мразя преструвки, мразя да се правя на нещо, което не съм. Без значение с кого говоря – колко е важен, богат, популярен и т.н., винаги избирам да бъда себе си. Да кажа как се чувствам. Да кажа какво се случва. И да не крия части от себе си, само защото се срамувам. Ако съм тъжна, ще го призная. Ако се притеснявам, ще споделя. Ако имам нужда от подкрепа, ще я поискам. Това или печели хората веднага, или ги отблъсква. Спестява време и на двете страни. А аз се чувствам свободна.
Някога имала ли си усещането, че останалите те подценяват или поне не оценяват достатъчно?
Като тийнейджърка, а вече и като млада жена, съм свикнала да получавам пренебрежителни реакции по отношение на всички аспекти от бизнеса ми, само защото на пръв поглед изглеждам като фино, крехко, малко момиче. А когато вляза в стая с големи идеи, резултати и статистики, първата реакция често е: "Чакай малко, каква е тази дребосъчка тук и какви ги говори?" Свикнала съм хората да остават изненадани и обичам да не оправдавам очакванията им, когато се срещнем за първи път "по бизнес". Свикнала съм и да чувам, че това, което правя, не е истинска работа. Най-често ме подценяват хора, които са свикнали да получават "да" като отговор, особено когато идват със сериозна заявка за съвместна работа. Свикнали са, че всичко има цена. И че тя винаги може да бъде договорена. Не ми е трудно да стана от масата, защото аз не съм билборд, на който можеш да залепиш каквото пожелаеш, стига да предложиш правилната сума. Аз съм човешко същество.
Какво наистина се случва със социалните мрежи в момента?
Връзката ни е много специфична. Въпреки че присъствието ми там е силно, имам изградена "стратегия", с която ги използвам. Създавам съдържание, но и консумирам, а това са две много различни неща. Като консуматор съм се научила преди всичко да не прекалявам, защото ако прекарам твърде много време там, психичното ми здраве започва да страда. Претоварвам се с информация, която нямам време да "храносмеля". Не мисля, че социалните мрежи са врагът, а по-скоро начинът, по който ги използваме. Като наблюдател знам колко неприятно може да бъде да гледаш само перфектни снимки, видеа и истории. Като създател на съдържание за мен винаги е било важно да напомням, че социалните мрежи отразяват само малка част от реалността – и то често изкривена. Стремя се да споделям не само щастливите моменти, но и част от тъжните, ядосаните, обърканите, защото това е част от живота, а не се показва достатъчно. Правя го, въпреки че знам, че част от хората ще побеснеят. Другата част има огромна нужда да види такава искреност.
Ти си от хората, при които винаги е имало силна връзка с реалността. Публиката я оценява.
Щастлива съм да чуя и мога да разбера защо. Свикнали сме да виждаме широки усмивки, бели зъби, перфектни прически, чиста кожа, подредени домове, скъпи пътува ния и всевъзможни успехи. И, да, това е част от живота. Но не е всичко. Обичам да показвам както страхотни фотосесии, успехи и пътувания, така и видеа без грим, с рошава коса, със сутрешното ми ужасно кисело настроение и как простирам гащи и чорапи – защото и това е животът.
Каква е твоята дефиниция за girl boss?
Girl Boss за мен е момичето, което постига целите си със сила и грация, без да губи себе си по пътя.
Много хора свързват възможността да се заявиш с нещо лошо и просто не разбирам защо.
От заявяване до заявяване има разлика. Някои хора се заявяват болезнено, безкомпромисно и студено, а други – с любов, смирение, но и твърдост. Всеки има мнение и правото да го заяви или да не го прави. Въпросът е защо някои хора се чувстват неудобно, когато другите заявяват себе си и своята истина? Вероятно защото това им натиска бутони, които причиняват болка или дискомфорт, и които всъщност нямат нищо общо с човека отсреща.
Отдавна са абсурдни, но, за съжаление, продължавват да съществуват много негативни коментари по отношение на младите хора, днешното поколе ние и т.н.
За мен това твърдение се е превърнало в паразитен израз за хората, които просто обичат да критикуват. Както има добри представители на всяко поколение, така има и такива, които не са толкова "добри". Същото важи и за професиите. Има вдъхновяващи лекари, адвокати, полицаи, писатели, инфлуенсъри и такива, които не са позитивни представители. Да посочиш с пръст цяло поколение, общество или професия и да кажеш "това не става" е като да сложиш всички под един знаменател – доста ограничено и лишено от разум. Със сигурност нашето поколение има своите недостатъци. Но кое няма? От моята позиция виждам млади хора, които четат книги, интересуват се от грижата за себе си и психичното си здраве, спортуват, борят се за каузи и се стремят към самоусъвършенстване. Такава е аудиторията ми, такива са познатите ми, партньорите ми, най-близките ми хора. Разбира се, не си затварям очите и за онези, които стоят само на телефона, хвърлят боклуци по улиците, взимат наркотици, не правят място на възрастни хора в автобуса и показват средни пръсти на учителите си. И тях ги има. Но кога не ги е имало?
Доста често сякаш залитаме по крайностите.
И аз се лутам между крайности с надеждата някога да намеря баланс и да се задържа в средата, но не го ли правим всички?
След "Слънчеви лъчи в мрака" останах с впечатлението, че май не си говорим за самотата. Не само че не говорим често за самотата, не говорим почти за никакви трудности, свързани с емоционалния ни свят. Точно това се опитвам да променя – да провокирам повече уязвими и открити разговори. Всички страдаме. Всички се чувстваме самотни понякога. Всички водим битки, за които мълчим. Но защо трябва да преминаваме през тях сами?
Важна тема е, особено когато хората в обкръжението ти започват да постигат определени цели и се чудиш дали случайно не си останал по-назад.
Аз самата доста често се сравнявам с другите, дори когато успявам в сбъдването на мечтите си и всичко в живота ми привидно върви "по план". В света на социалните мрежи е изключително трудно да не се сравняваш, защото сме непрекъснато изложени на информация – кой какво си е купил, къде е пътувал, какво е постигна. Не мисля, че психиката ни е създадена да обработва такова количество стимули ежедневно. Затова вярвам, че е по-добре по-често да плуваме в истинския свят, отколкото да се давим във виртуалния.
Винаги ли си си представяла Изабел като бранд по този начин?
Когато започнах, никога не съм си представяла Изабел като бранд. Спомням си едни от първите пъти, когато хора ми казваха: "Ти вече си бранд. Изабел е бранд" – и колко объркана се чувствах тогава. За какво се сещаш, когато чуеш "Изабел"? С времето осъзнах, че името, което съм изграждала, се е превърнало в бранд с множество асоциации – психично здраве, книги, подкаст, видеа, кафе, дъжд, matching sets, карти за игра, но в сърцевината брандът "Изабел" не е стратегия. Не е просто бизнес, а живо човешко същество с идеи, въпроси и мечти, които обича да изследва.
Кафето отдавна е твой лайтмотив и наскоро лансира собствен бленд, това ми изглежда като поредния full-circle момент.
Плакала съм с глас, когато за първи път държах в ръце собствения си кафе бленд. Гледах името ми, дизайнът, който преди беше просто идея в главата ми, усещах аромата му.
Колко време работихте по него?
Работата по бленда продължи около половин година и всяка секунда, посветена на този процес, беше нещо извънземно, нереално. Отказвах да повярвам, че е истина, докато не го държах в ръцете си. Сбъдната мечта е меко казано.
Няма шанс да не попитам, но всички, които те следват повече от няколко дни, ще разберат защо. Какъв е вкусът на перфектното фрапе?
(Смее сe.) Обичам всичко в тези две изречения. Перфектното фрапе на първо място е приготвено от човек с огромно желание и любов към напитките. То е създадено с внимание към специфичните вкусови предпочитания на човека, който ще го консумира. И ако има добър вкус, непременно ще съдържа поне малко карамел.
Междувременно преиздаде първата си книга отново.
Само full-circle moments!!! "Щастливей" e първата ми книга – тази, която даде началото на най-вълнуващите години в живота ми. И ето, шест години по-късно отново е по книжарниците. Беше ми безкрайно интересно да я прочета пак и да добавя нови глави, написани от "Изи от бъдещето". Любовта, която тази книга получи – тогава и днес, е неописуема.
Има ли история, която мислиш, че никога не би на пуснала главата ти?
"Причината" е история, която никога няма да напусне съзнанието ми. Докато съм жива, ще правя всичко възможно, за да ù дам шанс да излезе на световния пазар и да оживее на големия екран.
Планове за следващи?
Имам списъци с идеи и истории за книги, проекти, продукти и какво ли още не. Просто чакат подходящия момент. Някои стоят на пауза с години, но ще ги осъществя. При мен никога не липсват идеи. Единственият проблем е, че съм само една и не мога да реализирам всичко наведнъж. (Усмихва се.)
В първия ни разговор сподели за своя мечта, свързана с музиката. Останала ли е още някъде в пространството?
Ах, наскоро ми се падна точно такъв въпрос от картите ми. Една от детските ми мечти винаги е била да пея и да бъда актриса. Дали съм ги изоставила? Може би. Никога не е сигурно дали няма да им дойде времето в по-напреднал етап от живота ми. Между последния ни разговор и сега ходих на уроци по пеене, научих се да свиря на пиано и дори участвах в няколко кастинга за филми и сериали, един от които спечелих, но проектът отпадна, защото съвпадна с бала и матурите ми. След това животът ме грабна и тези мечти останаха малко на заден план. Но кой знае, може би в следващия ни разговор ще си говорим за новия ми албум и дебютната ми роля във филм?
За какво друго мечтаеш?
Мечтая да отворя собствено кафене, а ако трябва да бъда крайна – цяла верига кафенета. Говоря за това от години, но визията, която имам, е толкова специфична, различна и мащабна, че ù е нужно още малко време, за да узрее напълно.
Винаги ли има и още? Още мечти, още неразказани истории, още кафе за изпиване, може би?
Може би именно това е моят отговор. Онзи, който носи универсална истина. Винаги. Има. И още.
За какво си благодарна в момента?
За този разговор. За тази възможност. За това, че настръхвам при мисълта колко благословена съм да мога да говоря за всичко това и че има хора, които искат да го прочетат. Благодаря на теб и на целия екип на GRAZIA! Днес специално празнувам и благодаря за този красив проект.
АКо утре се събудиш и имаш всичко, което винаги си искала, какво щеше да имаш?
Всичко, което имам в момента + книгите ми, които се четат по целия свят и носят щастие на милиони. Филми, създадени по тези книги. Красиви и успешни кафенета, в които пия кафе с Ема Чембърлейн. Програма, която осигурява на всеки човек в света безплатен достъп до разговор с терапевт. Къщата на мечтите ми и… Колко страници имаме предвидени? (Смее се.)
Май наистина си навлязла в нова ера.
Съвсем да. И най-доброто тепърва предстои.
