Светове

Снощи вечеряхме в заведение на площад „Св. Неделя” и неволно станах свидетел на контраста между два свята, постлали смълчаната си интимност един срещу друг, на няколко метра разстояние, на два срещуположни тротоара, разделени от невидима бездна, тъмнееща като съсирена кръв между им, като прекършено крило тежнееща в здрачаващия се етер...

 

В църквата „Св. Неделя” имаше сватба, снимаха се на стъпалата на храма, усмихнати, суетни, още непрогледали в живота, залъгани с щастие, целунати от мига, целуващи мига, устните, непохватно влюбени пред камерата на фотографа. Горчивото още им бе сладко, а пътят - ширнал непокосени фантазии. Булката - крехка, бяла, ефирна, разлистила нежност в дантели, прозирни, голи момински рамене, изящни дълги коси с вплетени цветове, дълъг шлейф подир късите й, още неуверени стъпки.

 

На отсрещния тротоар, в някакъв странен унес, бяха спрели да видят сватбата няколко жени от забрадените. С тях - двама шкембести, мустакати мъже. Жените не бяха в черно. Кърпите, покрили главите им, и дългите им дрехи бяха цветни, но от тях се виждаха само лицата. Нито кичур, нито рамене, нямаше нищо, освен втренчени, неподвижни женски лица, които гледаха булката.

 

Не говореха. Особена беше тая тишина. Бездънна, поглъщаща, алчна тишина. Гледаха до последния полъх на булчинския шлейф, додето сянката му не изчезна завинаги в сватбения автомобил.

 

Гледаха без характерното туристическо любопитство. В ступор. Може би за пръв път виждаха булка от нашите. Може би белотата на женските рамене им бе напомнила, че и те имат такива. Може би си спомниха за един къс като дихание миг как изглеждат и те самите, когато не са скрити от света под напластените предразсъдъци на техните дрехи.

 

И се запитах... дали са забравили... Че са жени. Че са красиви, крехки, даряващи живот, раними, сексуални, трепетни, прощаващи, умни, може би талантливи... Че са създадени за обичане, за да разхубавяват този изгарящ, недобросъвестен свят...

Дали в тези мигове не си спомниха, а може би чак сега разбраха, че биха могли да са такива - с белия шлейф подир ситните стъпки, с голите крехки рамене, в цялата грациозна освободеност на женствеността...

 

Може би тези жени мечтаеха в тези кратки мигове, на този случаен тротоар, в това падащо от небето нямо свечеряване. Не би могло да е друго. В тези втренчени мълчаливи очи имаше дълго като булчински шлейф бяло мечтание...

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA