Моят Радичков не започна с врабчетата. Започна с „Лазарица". Бях твърде малка, за да запомня Григор Вачков в ролята на Лазар в Сатирата, но по-късно, четейки пиесата, вече знаех, че образът е писан от Радичков специално, за да бъде изигран от Гришата.
Може би Радичков до края си е считал пиесата за незавършена. Как да свалиш от дървото човек, който се е сраснал със своите грехове и иска да избяга от признанието пред себе си? Дали Лазар наистина може да слезе от дървото и да погали стария си приятел – кучето? Радичков общува с героя си и търси изход за него: „Един зимен ден, както бях в дървото при Лазар, видяхме двамата под дървото разхвърляни бели кости. Знаех, че са костите на неговото куче, исках да скрия от Лазар това. Той обаче позна костите по железния нашийник, в снега се търкаляше железен нашийник. Лазар изсъска зло насреща ми, като подивяла котка, почна той да отстъпва от мене назад по клона на оголялото дърво, в края на клона имаше изоставено свраче гнездо. Взех да го успокоявам, че ето на, нашата история свърши, под дървото се белеят костите на кучето, можем вече спокойно да слезем долу. Но той продължи да отстъпва назад, стигна до гнездото и се вмъкна в него, като продължаваше да ме гледа с омраза и с презрение."
Историята на всяко предателство винаги е първо история за близост. А историите на Радичков никога не са просто истории. „Историята беше пределно проста", споделя той. „... един човек отива в гората да застреля кучето си, защото подозира, че кучето му е бясно, и понеже кучето е много едро и силно, човекът се бои от кучето и за всеки случай го връзва със синджира за едно дърво, качва се на дървото и стреля отгоре. Поради неточно прицелване вместо кучето човекът, наречен Лазар, гръмва в синджира, като по този начин освобождава кучето. В невъзможност да слезе от дървото, защото отдолу клечи изпълнено с омраза и злоба кучето, сиромах Лазар прибягва до силата на словото, дано по някакъв начин възвърне старата дружба и приятелство с кучето."
От тази "проста" история се раждат размисли за низостта, страха и навика, които убиват живота.
Кучето и човекът, който го предава и иска да го застреля, е история на всеки от нас, който е срещал предателството. Врабчета бяхме всички, а някои се качиха на дървото на Лазар. Животът ни ражда с доверие, а ни научава да стреляме по онези, които ни обичат. Предателят винаги крещи силно и на всеослушание „Дръжте предателя!". И се страхува, свит в клоните, където е намерил измамно убежище за своите измамни самоизвинения. „Ето така, свит на топло в своя полог, човек може да остане най-после насаме със себе си. По тоя начин недостатъкът в предимство се превръща..."
Лазаре, още ли си на онова дърво? Кучето умря. Дойде зимата, Лазаре... Сам си. Бесило сънуваш, Лазаре... Люшка те вината, като гол клон те люшка, като парцал, изоставен на ветровете. Лазар мълчи. Снегът вали, засипва. Историята за предателството никога не свършва. И Радичков е разбирал това. Загубил и Методи Андонов, и Апостол Карамитев, с които обсъжда как да свали Лазар от дървото, той оставя пиесата си да свърши в снега.
Лазаре, още ли си на онова дърво?
„Кой вика?... Тук е Лазар! Аз съм... Аз!... Никой няма!... Проклета зима!... Студено ми е! Отвсякъде ми духа. Уж заветно гнездото, а духа! Проклето време... Така е малко по-добре, тук по-слабо духа... Тум-тум!... Така ще може зимата да се изкара, макар и със затворени очи..."
Аз викам, Лазаре! Била съм кучето. Била съм предавана. Слез, Лазаре... Ще те ухапя. Ще боли. И после ще те пречисти. Лазаре...
