Красотата на "отминалото" през обектива на Евгения Максимова

"Не мога да отрека носталгията и не искам. За да поясня обаче, гледам на нея като на фитил, който трябва да бъде запален, за да избухне бомба."

Невена Дякова
Невена Дякова 23 януари 2022

Фотография: Калин Руйчев и Евгения Максимова

Носталгия по миналото, в която преобладават чувства на обич, нежност и топлина; различен поглед към естетиката на социализма, която рядко се възприема като нещо красиво или очарователно… Това заляга в сърцето на фотографския проект Of time and memory, по който създателката му Евгения Максимова работи близо десетилетие. На 13 октомври миналата година във Виена бе официалната премиера на изложбата, чиято поява отразиха някои от най-значимите платформи за култура и изкуство в интернет. Ето какво разказа Евгения ексклузивно за GRAZIA.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: МИХАЕЛА И БОРИСЛАВА ВОДЯТ МНОГО ЯСЕН ДИАЛОГ С ИЗКУСТВОТО

Красотата на "отминалото" през обектива на Евгения Максимова

Започвате работа по Of time and memory през 2012-а. Спонтанно ли се роди идеята за проекта, или бе резултат от дългогодишни творчески търсения и наблюдение?

Произведенията на изкуството като такива неизменно са резултат на интензивно наблюдение и търсене. Често, това са глождещи отвътре въпроси, на които творецът не е получил задоволителен отговор. Не, че съществува реален шанс някога да получи, но това е друга тема за размисъл. Това е самата същност на изкуството. Идеята за Of time and memory се появи като естествено продължение на друга серия, Kitchen Stories from The Balkans, която бях започнала през 2010 г. и която „реализирах" под формата на книга през 2014-а.

Къде се намирахте към момента на старта му и имаше ли отношение носталгията към дома и детството в оформянето на концепцията?

Както понякога се случва в живота, и в двата случая се оказах на правилното място, сред правилните хора. Когато реших да започна работа по Kitchen Stories, бях в Берлин за майсторски клас по фотография с тематика Балканите. Втория път бях на такъв в Букурещ, с акцент върху Източна Европа. Голям процент от участниците бяха фотографи от бившите европейски съветски републики – Молдова, Украйна и Русия… Не мога да отрека носталгията и не искам. За да поясня обаче, гледам на нея като на фитил, който трябва да бъде запален, за да избухне бомба. Самата бомба е друго тяло с различна плътност и различни параметри.

57

Работата по проекта ви отнема близо десетилетие…

Все още считам проекта за незавършен. Липсват ми кадри от редица региони, които, макар и със сходна визуална естетика, са много различни в културно и историческо отношение. Точно там се крие предизвикателството: да бъдат комбинирани в един кадър приликите и разликите. Много се забавлявах по време на снимките, също и на по-късен етап, особено когато проявявах и сканирах филмите. Мисля, че бях готова да споделя проекта още от самото му начало.

Трудно ли избирахте вашите „снимачни обекти" през тези 9 години? Разкажете ни за пътуванията, организацията и помощта, която сте получили при реализацията на Of time and memory.

За разлика от Балканите, където хората освен суетни, са и изключително недоверчиви (и където ми беше много трудно да работя), в страните от бившия Съветски съюз бях посрещната топло и с лекота. В очите на голяма част от населението на тези държави България продължава да е екзотична, ваканционна дестинация. Хората бяха щастливи да посрещнат в дома си свободно говорещa по руски виенчанка с български произход. На по-рано споменатия майсторски клас в Букурещ се запознах и сприятелих с фотографи, които на по-късен етап посетих, отседнах и снимах в домовете им, също и в тези на роднините им, приятелите им, роднини и приятели на роднините им, приятели на приятелите им, техните роднини и така до безкрай.

Световни медии отразиха появата на Of time and memory повече от положително. С какво вие самата като творец може да го разграничите от други фотографски проекти, приели социалистическата действителност за обект на интерпретация?

С това, че е моята лична интерпретация. По мой образ и подобие. (Смее се.)

57

Във Facebook съществуват множество групи, които осмиват характерния за социализма кич, във вашите кадри обаче се усеща топлина и дори бих казала… отношение на утвърждаване на емоционалната стойност на реликвите от онази епоха. Защо избрахте да покажете положителната, дори красива, страна на тези останали в друго време картини?

С този въпрос ме поставяте между чука и наковалнята. (Смее се.) Като за начало, би било прекрасно, ако тези картини наистина принадлежаха на миналото, било то и само в Европа. Помислете само, живеем във времена, в които талибаните са отново на власт, Джулиан Асандж лежи в затвора и на всеки 10 секунди едно дете на възраст под 5 години умира в резултат на глад. Няма да излагам повече факти в тази насока, иначе рискувам да политизирам темата до безкрай… Сами по себе си някои от вещите на снимките са ужасно кичозни, други са истински находки или произведения на изкуството. Представете си с каква любов са били колекционирани те през времето и какъв сантиментален заряд имат за собствениците си през поколенията! Някои от местата, които снимах, бяха истински съкровищници и ми беше адски трудно да фокусирам погледа си. Дори не бих била раздвоена, ако трябваше да избирам между нови талашитени мебели, облицовани с пластмасово фолио, имитиращо дърво, и средно износена лакирана секция, произведена в СССР през 60-те или 70-те години, нова-новеничка врата от ПВЦ дограма или стара дървена, от който и да е период в историята, даже и чамова (което само по себе си е пълен абсурд!). Естетиката, особено визуалната, за съжаление, изключително рядко е част от задължителната образователна програма. Дори учебниците, по които се изучават децата ни, са, меко казано, спорни в това отношение. Тук говоря от перспективата на майка на дете в 3. клас, учещо се в елитно виенско училище. Прекалено голям естет съм, за да си позволя да правя грозни снимки! Австрийският писател Херман Брох, който е изучавал кича в изкуството, твърди, че кичът е най-голямото естетическо зло, защото неговият имитационен стил и преувеличен ефект отклоняват вниманието от епистемологичната етика, която стои в основата на всички истински художествени постижения в културата, която въпреки човечеството е против смъртта. За сметка на това в есето си „За кича и сантименталността" философът Робърт Соломон защитава феномена на кича, като противодейства на различни обвинения, отправени срещу него от критици и учени. Той заключава, че широко разпространеното отвращение на критиците към кича произтича от нежеланието им да се толерират всякакъв вид емоции, които се разглеждат като твърде сантиментални или „сладки". Соломон твърди, че тази атака срещу сантиментализма всъщност е атака срещу самата емоция, и обвинява критиците на кича в студенина и цинизъм. Кичът е реално измерима величина.

57

Живеете във Виена. Как се възприема изложбата ви от хората там, които сякаш никога не са били в пряк досег с тази действителност?

„Балканите започват във Виена", гласи поговорката. Виена е била столица на АвстроУнгарската монархия, която е обхващала територията на осем постсоциалистически страни. Виена е дом на представители на всички балкански и постсоциалистически нации, от всички прослойки на обществото. Някои са дошли преди, други по време, а трети след разпада на комунистическия блок. След Втората световна война, от 1945 до 1955 г., Виена е била разделена на четири сектора: съветски, американски, британски и френски (плюс една обща междусъюзническа зона), като съветският сектор е с двойно по-големи размери от този на останалите 3 съюзнически сили, взети заедно. Също така Виена дълго време е била и крепост на „червените пари". Много виенчани са отраснали с особеностите на социалистическата естетика. Може би именно по тази причина серията тук се възприема на много лично ниво, някои гледат на нея с премесени чувства на носталгия и умиление, други – с насмешка, трети са груби и агресивно настроени.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: МАРТИНА ДЕНЕВА ОТ ГАБРОВО ДО ИТАЛИЯ И ОБРАТНО

Можете ли да отделите кадър, който извиква най-силни чувства на носталгия, от селектираните в изложбата?

Този с куклите и грамофона… като дете имах абсолютно същите кукли и абсолютно същия грамофон и те стояха върху шкаф със същата гланцова политура. Когато попаднах на този дом в Киев, в който живее приятелка на приятелка на близка моя приятелка, с която ме запозна приятел (Смее се.), имах чувството, че съм попаднала в сцена от филма „Ирония на съдбата".

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA