Фотография: Рефлектив Проджект Пикчърс, Емили Суан, Милена Михайлова
Пълнометражният дебют на Цветана Денкова-Сиси предлага топъл и човешки поглед към история, свързана с трудностите, изпитанията, провалите и надеждите на живота в чужбина.
Самата тя е изживяла всички от първо лице. Сиси емигрира със семейството си в Щатите, когато е едва на 10. Прекарва десетилетие в Ню Йорк, където учи и работи в театъра и независимото кино. Биографията ú включва няколко късометражни проекта, два 16-милиметрови филма (Bklyn'17, Sabine) и работа за Gidden Media в Ел Ей. Тази есен на големия екран излезе и "Аромат на липа". "Идеята за него се роди преди около десет години. Просто чакаш първите пет да провериш дали си сериозен, дали не може да те остави на мира. После прекарваш другите пет в реализацията", споделя тя в нашия разговор за носталгията, чувството на принадлежност и пътя към работата и успеха.
"Аромат на липа" е първият ви игрален филм. Какво вдъхнови неговото създаване?
Вдъхновението за него идва от всички българи, с които сме се срещнали през тези 25 години в Америка. Техните характери, истории и преживявания – те са в основата на смисъла и причината филмът да съществува. "Аромат на липа" отбелязва тази вълна емигранти и задава въпроси за техните отношения един с друг, вместо със средата, в която се намират.
Защо "Аромат на липа"?
Това е споменът, който ни дърпа назад. Кара ни да правим постоянни равносметки и да задаваме въпроси. Къде се чувстваме у дома? Какъв е успехът, който гоним? Дали сме взели правилните решения? Носталгията те кара да излезеш от сегашната реалност и да мислиш по големите теми.
А защо решихте да заложите на труден жанр като комедията?
Може би драматичният жанр се гледа "по-лесно", защото можеш да се разминеш с много, а комедията не ти го позволява. Разбирам напълно. Какво е смешно или тъжно, обаче зависи от вкуса на този, който разказва историята, и от начина, по който изгражда връзката с публиката. Смятам, че тя е достатъчно интуитивна и интелигентна, за да усети подтекста, да оцени това, че не представям нещата по най-очевидния начин, и да разбере, че една права драма щеше да промени целта на филма. Не беше страшно, защото не се изявявам с жанр, а с това, което имам да кажа, в стила, който според мен е най-точен за това послание, защото този тон и жанр комуникира на публиката, че я смятам за достатъчно интуитивна и интелигентна, да разбере подтекста, да оцени това, че не представям нещата по най-очевидния начин, и най-вече, че ако ѝ го бях разказала като една права драма, щеше да промени целта на филма.
Пред какви предизвикателства бяхте изправени по време на снимките?Говорим за първия български филм, сниман в САЩ.
Предизвикателствата бяха много и различни – от логистиките около снимачния екип и терена, през пътуванията на актьорите и техните визи и документи, до ковид и карантината, която, разбира се, се случи шест дни преди да приключим. Имаше и друг тип предизвикателства като поддържането на морала в цялата група. Сплотеният екип изисква много грижи, не става с магическа пръчка. Голяма част от него не говореше български. Монтажистката ми, Лора Джийн Хокинг, която се хвърли в този проект с изключително много ентусиазъм, каза, че езиковата бариера я е накарала да "слуша" емоционално. Мисля, че можеш да разбереш и почувстваш чисто човешките елементи във филма, дори да изключиш субтитрите.
Колко време продължи целия процес по създаването и реализирането на филма?
Идеята се роди може би преди 10 години, което разбирам при много филммейкъри, е доста нормално. Чакаш първите 5 години да провериш дали си сериозен за темата, дали е нещо, което не може да те остави на мира, защото имаш жизнено важни въпроси. А после, прекарваш последните 5 години в реализацията. Шегувам се донякъде, но се надявам следващият филм да не отнеме толкова време.
Как направихте подбора на актьорите?
Всъщност преди много години гледах едно невероятно представление на Александър Морфов в Народния Театър "Полет над кукувиче гнездо” и в него играеха Иван Бърнев и Рени Врангова. Впечатлиха ме и си ги запомних. След години ги потърсих. През ноември 2019 година, докато работех в продукционна компания в Лос Анджелис, имах една свободна седмица и реших да летя до София и да се запозная с актьори. Преслава Христова, която беше кастинг режисьор в Бояна организира едни срещи, нищо формално, но със сигурност бяха запознанства, които доведоха до събирането на целия екип и от този момент беше трудно да виждам други актьори в тези роли. Продължавам да казвам, че те подбраха мен и ми се довериха.
Трудно ли беше пренасянето на целия екип и снимачен процес в САЩ?
Екипът си бяхме вече в САЩ, но решихме да снимаме в Мемфис, което означаваше, че актьорите ще трябва да пътуват, а по финансови причини така стана по-изгодно. Другото, за което се радвам е, че актьорите бяха изцяло отдадени на снимките, там на локация в Мемфис, бяха истински имигранти и това се отрази във филма малко или много.
Какво е посланието, което искате да почувстват вашите зрители?
Посланието е, че не само не сме забравили откъде идваме, чувстваме липсата на това, което ни прави такива каквито сме - нашата идентичност, но и поставям под въпрос нашите отношения един с друг като българи.
Американските ви приятели вече гледали ли са финалния резултат?
Това, което видяхме от участието си в Cinequest в Сан Хосе и премиерата в Мемфис, беше, че историята е по-универсална, отколкото можехме да си представим. Американците разбират филма на човешко ниво и това ме радва.
Кои български филми бихте им предложили да гледат?
"Най-добрият човек, когото познавам" и "Да обичаш на инат". Не само че са красиви филми, показващи моралните стойности на едно време, но и отбелязват тънкостите, с които сценаристите са се занимавали и са развивали толкова майсторски тогава.
Има ли какво да се промени в киното тук? Какво ни трябва, за да достигнем големия успех?
Мога да пожелая на българските режисьори да продължават да творят, защото по този начин се развиваме и рефлектираме върху случващото се около нас. Това огледало дава прозорец на публиката и я кара да се чувства по-обединена, по-малко самотна в ежедневните реалности. Не мисля, че е редно да казвам какво не ни достига, особено когато не живея в България. Може би не ми е приятно да видя дълбоката яма между драматичната и комедийната гилдия. В САЩ има голямо уважение към комедията, има десетки субжанрове, цяла история и еволюция на скеч комедията, импровизацията, телевизията, филмите. Ние ги отбелязваме и оценяваме, но някак не искаме или не усещаме, че можем да го достигнем, че отива на нашия нрав. А имаме такова силно чувство за хумор. Интересно е, че бягаме от това, защото артистът, креативната личност би трябвало да е онзи, който рискува, движи статуквото и не се влияе от мнението на другите. Този човек вижда какво предстои и взривява днешните представи за възможно. Хората на изкуството са в конфликт, защото хем им казват да развиват таланта си, хем да наблягат на последователите в Instagram. Успехите ще ни намерят, когато сме искрени със себе си и вършим работата, с която сме се захванали. Като млада актриса в Ню Йорк, с приятелите ми решихме да направим шега и да се обадим на рецепцията на голяма агенция, знаейки, че няма никакъв смисъл. Питахме как да пуснем снимките си при тях, а те отговориха: "Ние ще ви намерим", и затвориха телефона. Когато дойде моментът, някой ще ни забележи. Дотогава продължаваме да усъвършенстваме себе си и средата си.
Трудно ли е да намериш мястото си в Щатите?
Мисля, че отнема много време да решиш какво искаш, как може да развиеш способностите си. Когато имаш всички опции и идеи, е трудно да решиш по кой път да поемеш. Трябва обаче да познаваш себе си, а това изисква житейски опит. Като добавим и чувството на чужденец, аутсайдер, става още по-сложно.
Какво ви върна в България?
Връща ме "Аромат на липа". Не съм се преместила обратно в България, защото би било много трудно да съм далеч от семейството ми и от родителите ми, пък и не знам дали след 25 години живот в Америка мога да го направя. Но имам все повече причини да си идвам и това ме кара да възприемам носталгията по-нормално.
Казвате, че детството ви е преминало в Добрич и Варна. Кога за последно сте били там? С какво са се променили?
Наскоро бях там. Сигурна съм, че са се променили много, но за мен те са точно това, което помня. Когато си там за една-две седмици и вървиш по пътищата на детските си игри и спомени, не виждаш реалното и не можеш да направиш тази практична оценка.
Какво ви предстои оттук-насетне?
Надявам се да пиша, да пиша много. Да възпитавам сина ми, и да прекарвам време с любимите хора.
