Фотография: bTV, Миряна Сливенска
Нов сезон на „Съни бийч" по bTV, голямо турне с представлението „Място, наречено другаде", откриване на фестивал в Будапеща с „Одисей" – за Боряна Братоева тази пролет е изключително натоварена, но и вълнуваща. Това вълнение долавях почти през целия ни разговор, говорейки за хората, с които животът и работата я срещат, за начина, по който реални истории и сценарии се преплитат, и за сцената, където се чувства толкова щастлива (макар и доста притеснена преди всяко излизане). Нейното място. А кое е мястото, наречено другаде, какво означава за нея любовта и дали все пак ще ни издаде нещо за героинята си от „Съни бийч", ни разказва самата тя с най-чаровната си усмивка.
Тази пролет гледаме трети сезон на "Съни бийч". Разкажи ми как минаха снимките, защото знам, че сте снимали през есента и за онези, които са имали сцени във вода например, е било доста предизвикателно!
Имах щастието да не снимам във вода. Но, да, беше доста студено и аз го усетих, защото е летен сериал и се движа в доста ефирни рокли. Дори имаше една по-специфична, която зрителите ще видят, беше много красива, но предразполагаше да ми бъде студено с нея. Все пак имах късмет, защото точно тогава се появи слънце и част от екипа дори леко поизгоря. (Усмихва се.)
Мисля, че минаха 6 години, откакто започнахте снимките на първи сезон.
През 2017-а направихме пилотните епизоди, тогава заснехме първите два епизода от първи сезон, които после претърпяха леки промени, разбира се. Това е един от най-дългите проекти, в които съм участвала. Този сериал преживя всичко – пандемия, одобрение, половината актриси родиха, други станаха бащи. (Смее се.) Абсолютно всичко!
Какво е да живееш с една героиня толкова дълго време?
Това, през което ти самият минаваш през тези години, понякога се отразява и на персонажа ти. Надявам се – за хубаво. Помъдряваме, надявам се да ставаме и по-добри като актьори. Виктория е специфичен персонаж, бих казала и енигматичен, защото е трудно да предположиш какво ще направи, дали най-после ще бъде смела, дали ще помисли за себе си. За нейното развитие в трети сезон бях леко изненадана, няма да издавам повече, но трябваше да си припомня всичко, през което е минала, за да бъде достоверно, истинско, а не просто защото така е написано. Като друг отделен живот от твоя. Трябва и взаимна работа с режисьора, сценаристите. Понякога поглеждаш персонажа отстрани и се ядосваш, казваш: „Не, тя това няма да го направи". Но да, зрителите ще бъдат шокирани. (Усмихва се.)
Взимаш ли си нещо от героините си или специално от Виктория, след като толкова дълго сте „заедно"?
Това, което мога да издам, е, че тя наистина взима решения с цел да сложи себе си на първо място. И в живота си разбрах, че когато се чувстваш добре със себе си, оттам нататък всичко започва да тръгва към по-добро, да ти се случват по-хубави неща. Когато се обичаш и уважаваш, ще накараш и другите около теб да го правят. Смятам, че това нейно решение, което дълго изстрада, сега ще си го вземе и бих го откраднала от нея. На този път съм.
А ти в кой момент се почувства добре със себе си?
Трябваше ми доста време, защото има доста неща, за които мечтаеш – и в професионален, и в личен план, но не си наясно защо ги искаш, това чужда идея ли е. Изпитах такова лутане. Смятам, че всеки актьор, който завърши НАТФИЗ, го усеща. Тогава имах щастието да започна в Пловдивския театър и това усещане за общност, която те приема, ми се отрази много добре. Но има актьори, които нямат този шанс. На мен ми се случи на по-късен етап, чисто творчески – дали е правилното нещо, към какво да се насоча, но мисля, че сега съм се намерила по някакъв начин.
Имала ли си моменти, в които си искала да се отклониш от този път?
Не, за което съм много щастлива. Преди НАТФИЗ бях учила две години право, бях тръгнала по съвсем различен път. Знам, че това е било правилното решение – да се преместя. Като малка се лутах много, не знаех с какво искам да се занимавам, но го намерих и засега се надявам така да си остане.
Колко пораснала и опитна се чувстваш от времето, в което се снима в „Седем часа разлика", и сега в „Съни бийч"?
Имах голям късмет със „Седем часа разлика", защото бях първи курс. И тъй като в Академията не се залага толкова на кино, това ми беше като отделен университет. Допусках грешки, а там нямаш право на такива. Известно е, че имах проблем с диалекта, защото съм от Варна, нямах идея как да изградя даден персонаж, да си изградя актьорски навици. Имах много трудни сцени и ми се е случвало да се прибирам с кръвоизлив в окото от рев, а на следващия ден отново имах снимки и те се чудеха как да го скрият. Трябва да имаш актьорска хигиена, която тогава нямах. Но ми помогна, със сигурност се чувствам по-подготвена.
Завивам рязко към театралната сцена. Вярвахте ли с екипа на „Място, наречено другаде", че ще постигнете такъв успех?
Според мен успехът на представлението се дължи точно на това, че тръгна по много истински начин по време на пандемията. Смея да твърдя, че пътят му не беше лесен, защото да правиш независим театър в България е изключително трудно. В момента го играем в Младежкия театър, за което сме много благодарни, там ни беше и премиерата. Хората се припознават в тази история, потъват в нея, защото има и женската, и мъжката гледна точка относно любовта, приятелството и въобще нещата от живота. Щастлива съм, че вече минаха две години и в края на февруари започнахме голямо турне, а още по-вълнуващо е, че то започна от Германия. Благодарни сме на „Арт театър" и Катя Костова, че много ни помага. Другото хубаво е, че като се върнем в България, започваме обиколка из различни градове, включително и по-малки.
В него са включени и ваши истински истории.
Яна Борисова беше инспирирана от нашата история, която започна по време на пандемията. Съвсем случайно с Петър се запознахме на рожден ден. Аз знаех, че той живее в моя вход, той също е знаел, но не смеех да го заговоря. Но на този рожден ден се видяхме, залепихме се един за друг и сякаш цял живот сме били приятели. Най-странното е, че когато Яна написа пиесата, аз започнах да чета и се обадих на Петър да го попитам: „Тази история да не си я разказвал? И той: „Как? Не, не съм." Тя сякаш беше провидяла тези неща, които наистина са се случили. Например, има една сцена в представлението, в която аз отивам пред вратата му и го питам какво да облека. Да, аз съм го правила това нещо пред вратата на Петър. (Смее се.)
Кое за теб е мястото, наречено другаде, и може ли да бъде човек?
Да, със сигурност може да бъде човек. Когато го започнахме, се чудех кое е това място. Но винаги съм си мислела, че е по-скоро усещане – да се чувстваш уютно, да имаш близки до себе си хора, да знаеш, че са там, дори и да са на другия край на света.
Ти си част от спектакъла на Яна „За любовта…", още един много успешен проект.
Да, в него тя компилира различни текстове и всеки път са различни. Всеки път е като премиера. Всеки път е като празник. Това е най-вълнуващото. Минава по коренно различен начин. Изключително скъп ми е този проект и предстоят още интересни неща със „За любовта…".
Вие ли си избирате текстовете, или по-скоро Яна преценява кой какво да изпълни?
Ние имаме пълно доверие на Яна. Често ми се е случвало да казвам текстове, които са от „Място, наречено другаде", понякога от други пиеси. Яна е толкова вдъхновяваща с това как в даден момент сяда, пише и следващия път ти дава нещо ново, специално за теб. И ти се вълнуваш – кога ще го изпрати, ще го поднеса ли по начина, който е най-достоен за този текст, дали ще предам посланието на сцената. В „За любовта…" понякога казваме текста наизуст, но друг път е абсолютно магично да го прочетеш. Както казва Цветана Манева – ако избереш да го прочетеш, винаги намираш нещо различно и ново. Късметлии сме, че си говорим с жив автор и може да го попитаме какво е имал предвид. Тя винаги е с нас и също толкова се вълнува.
Според теб на какво се дължи успехът на този тип формат представления?
Мисля, че такъв тип проект е много ценен и е хубаво да го има, защото тази четвърта стена, която я има в театъра, пада. Артистът напълно се оголва и тук и сега се случва този текст, тези вълнения, това, което той изпитва. Може би затова бързо достига до публиката.
Може би тя усеща това вълнение, което и аз сега усетих в начина, по който говориш за него.
Не е като представление, което играеш всеки път, подготвяш се, минал си го няколко пъти. Затова е специално. Енергията е различна. Просто се случва някаква магия. Понякога идват едни и същи хора, защото знаят, че ще е различно.
В края на миналата година имаше и още една премиера с Яна Титова.
Спектакълът се казва „Мамо?", играем го на сцена „Дерида". Събрали сме се прекрасни жени и няколко деца. Самата Яна Титова е режисьор, но участва и като така наречения режисьор на пулт, който стои зад предаване, нещо като панел в сутрешен блок. Тъй като всички имаме много ангажименти, за първи път ми се случи за толкова кратко време да се подготвим. Но си дадох сметка, че когато го правиш с любов и това е правилното нещо, то се случва. Не знаехме по какъв начин ще се приеме, но премиерата мина повече от добре.
Представлението засяга различни гледни точки за майчинството. Коя ти е най-близка?
Всяка от нас залага на различна тема. Разбира се, най-близка трябваше да ми стане моята тема, няма да издам каква е, но сме заложили на теми, които в момента вълнуват обществото. Жени, които са направили избор, че не искат да имат деца. Жени, които от ранна възраст имат. Жени, които са се страхували. Такива, които много искат, а не могат. И такива, които в момента очакват, защото едната актриса е бременна и тя играе като такава – Жаклин Дочева. Това ми е един от най-любимите персонажи. Изключително смела е. Защото като ти се случва такова нещо, цялото ти същество се вълнува. Дори мисля, че е най-спокойна от всички нас. А би трябвало да е обратното.
Теб някога било ли те е страх? На какъв етап си по тази тема?
Разбира се, това е голяма отговорност и човек трябва да е наясно със себе си и какво иска, а не обществото да му налага и да казва „трябва". Не, трябва да си напълно готов за тази крачка, защото това е създаване на друго човешко същество и трябва да си готов да му дадеш всичко необходимо, за да израсне в добра среда, да е желано.
Доколко през годините си се влияела от коментари, мнения, от това, което другите казват?
О, в началото много се влияех. По време на „Седем часа разлика" социалните мрежи тъкмо навлизаха и е имало коментари, които са ме засягали, защото съм била неопитна. Но пък ги използвах като коректив. Всеки се влияе по някакъв начин и чете коментари. Трябва да си абсолютен непукист, за да не го правиш. На този етап съм по-спокойна и с усмивка преминавам през тях.
Сега кой ти е най-големият коректив?
Няколко човека, които са ми близки. Първо, със сигурност е моето семейство – аз имам изключително силна връзка с майка ми и баща ми. На малко по-късен етап, като започнах да се занимавам с това, моят коректив беше Ваня Цветкова и все още е. Винаги, когато се прибира в България и трябва да я поканя да ме гледа, за мен е не премиера, а все едно за първи път излизам на сцена. Важно ми е какво ще ми каже след това, имам ѝ голямо доверие. Радвам се, че животът ме срещна и с Яна и Петър, които също слушам за доста неща, и то не само за професията, но и житейски. Освен това смятам, че когато имаш човек до себе си, с когото обичаш да бъдеш, няма как да не се допитваш до него. Затова и на човека до мен мнението ми е важно – какво мисли, какъв съвет ще ми даде.
С Николаос не сте от двойките, които се показват постоянно, още повече че и двамата сте популярни.
Не че имам проблем с това, но няма да ми е толкова специално и съкровено, ако бъде постоянно на показ. Слава Богу, и при него е така. Със сигурност тази връзка не е започнала, защото и двамата сме популярни. Просто се намерихме. Имаме много общи неща, които ни вълнуват. Понеже аз си обичам родния град Варна и често го посещаваме, веднъж, още в началото на нашите взаимоотношения, се спирахме доста често по време на разходка в Морската градина, все пак той е доста по-разпознаваем от мен. От тази гледна точка съм щастлива, защото съм в по-голям покой, а и винаги съм се старала да стоя малко по-встрани. Понякога наистина искаш да останеш със себе си, с човека до теб, но ти си си го избрал, така че едното е за сметка на другото. (Усмихва се.)
Не се планират тези неща.
Да, със сигурност.
Какво за теб е любовта на този етап от живота ти?
Много голяма част от живота ми. Повечето представления, в които играя, са на тази тема, а това означава, че съм на прав път. Най-странното е, че нашите взаимоотношения с Николаос започнаха именно през февруари. За мен любовта във всичките ѝ форми – към човека до теб, към семейството, към работата, трябва да са неразделна част. Особено в професията, не знам дали някога ще кажа „отивам на работа" , все едно я осквернявам. Това за мен е начин на живот. Именно когато се прави с любов, носиш смисъл на сцената, или на снимки. Така че смятам, че без любов този свят няма да го бъде. Нека да има повече!
