Малката Астрид Линдгрен, голямата Пипи

Разказваме историята на едно (не)пораснало момиче, което създава любимите ни детски герои.

Димитрина Иванова
Димитрина Иванова 26 януари 2022

Пиша, за да забавлявам детето в себе си, и мога само да се надявам, че така доставям радост и на други деца. Не мога да дам отговор на това каква трябва да бъде хубавата детска книга (и защо хората никога не питат каква трябва да бъде хубавата книга за възрастни?)", споделя Астрид Линдгрен и въпреки че започва да пише покрай историите, които разказва на своите собствени деца, е категорична, че никое друго дете не я е вдъхновявало толкова, колкото онова, което е била самата тя. „Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство."

А нейното преминава безгрижно в малката ферма край градчето Вимербю в шведската провинция Смоланд. Докато помагат на баща си, тя и нейните братя и сестри намират време и за забавления край старата червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Природата, приключенията, танците са неизменна част от детството на Астрид, за която всички казвали, че умее да разказва истории. Тя обаче съвсем не виждала бъдещето си като писател. „Дори не смеех да опитам да пиша, макар някъде дълбоко в себе си да бях убедена, че писането може да бъде много забавно", казва тя. И със сигурност по-късно много се е забавлявала с непокорната Пипи, добряка Емил и нарцистичния Карлсон. „Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход" – казва Пипи.

Малката Астрид Линдгрен, голямата Пипи

МАМА НА ЛАСЕ

Но на самата Астрид й се наложило да порасне по-бързо, отколкото самата тя е очаквала. На 17 години момичето, което отива и подстригва косата си късо, започва работа за местен вестник. Значително по-възрастният от нея Рейнхолд Блумбърг, който е негов собственик, е запленен, а Астрид е развълнувана от идеята, че някой е толкова влюбен в нея. Поне докато не забременява от него. Самият той, пред развод и с още седем деца, й обещава, че един ден ще бъдат заедно. Дотогава обаче тя трябва да роди тайно в Копенхаген и да остави малкия си син Ларс, когото наричат Ласе, в приемен дом там. За да опази семейството си от срама, който би се стоварил върху тях, за да опази любимия си мъж от затвора, тя се отделя в болезнена самота в Стокхолм, където започва да учи за секретарка. Всички спестени пари използва, за да пътува и да вижда детето си, когато може.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: КОГАТО ЗВЕЗДИТЕ НЕ ПИШАТ МЕМОАРИ, А ДЕТСКИ КНИГИ

За тези три години обаче мама на Ласе, както я наричат в приемния дом, се разкъсва между желанието да бъде майка и невъзможността да се справи сама. Когато жената, която се грижи за малкото момче, се разболява тежко, Астрид най-после взима детето си. Но 3-годишното момче е съкрушено. „Той се сгъна на един стол и заплака тихо. Без звук, сякаш разбираше, че това няма значение, че с него ще стане това, което възрастните са решили", разказва години след това писателката. И докато нощем се задавя от рев и кашлица, именно нейните истории ще успокоят Ласе, който тепърва ще трябва да се научи да казва „мамо" на истинската си майка. Нейната безкрайна любов към малкия й син, дългата и мъчителна раздяла, вината, че не е била с него, а след това и обвиненията, че го е откъснала от единственото семейство, което някога е познавал – всички тези неща си проправят път в нейното писане. Както коментирали критиците, нейните истории са пълни с деца без родители и зад тях се крие тази мрачна история за самота и загуба, която оставя следа. Завинаги.

57

ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ

Когато се омъжва за своя нов работодател Стуре Линдгрен, тя най-накрая е успяла да върне Ласе у дома, а три години по-късно ражда дъщеря на име Карин. Най-после създава семейството, което всички очакват. Когато дъщеря й е на седем години, се разболява от пневмония и всяка нощ тя заставала до леглото й и започвала да й разказва истории. Една вечер Карин прошепнала: „Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче" и именно малкото момиче е кръстник на тази емблематична героиня на Линдгрен. Историите за Пипи обаче продължили да се разказват в техния дом. Шумно и забавно.

„В една снежна вечер се разхождах в центъра на Стокхолм. Под току-що навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа у дома известно време, докато се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да записвам историите за Пипи", спомня си Астрид. Първото копие от книгата е един - ствено и предназначено за подарък по случай десетия рожден ден на Карин. Малко по-късно Астрид все пак се престрашава да изпрати копие и до издател и точно както очаква, ръкописът е отхвърлен. Това обаче съвсем не й пречи междувременно да е готова с още една книга. Писането вече се е превърнало в забавление и потокът от думи и истории е време да намери пристран за онези, които ще ги оценят и ще им се наслаждават. Този пристан носи името „Рабен и Сьогрен", които тогава дори не подозират колко печалби ще им донесат героите на фината Астрид с безграничното въображение. „Не съм си поставяла за цел да образовам някого или да влияя по някакъв начин на децата, които четат книгите ми. Единственото, на което смея да се надявам, е, че съм допринесла, макар и съвсем малко, моите малки читатели да са станали по-човечни, отговорни и свободомислещи. Смятам, че дори книгите, които просто доставят удоволствие, са необходими. Веднъж една непозната жена пъхна в ръката ми поомачкана хартийка със следните думи: „Благодаря ви, че озарихте едно тъжно детство". За мен това е достатъчно. Ако съм успяла да озаря дори едно-единствено тъжно детство, значи съм напълно удовлетворена."

57

НЕ НА НАСИЛИЕТО

Животът й често прозира в книгите, които пише, в независимите и силни герои, които изгражда в тях. Герои, които разчупват общоприетите норми, както прави многократно и самата тя. Когато през 70-те години на миналия век родителите смятали за нещо нормално да бият децата си с възпитателна цел, Астрид се обявява против домашното насилие, защото вярва, че след първия урок по насилие детето приема, че това е начинът, по който може да разреши всички проблеми. И успява да се пребори в Швеция да бъде приет закон за забрана на физически наказания върху децата. „Мисля, че трябва да започнем от самото начало – от децата! Съвсем скоро те ще управляват тази планета и ще решават да продължат ли с насилието, или да живеят в мир и радост", казва тя в една своя изключително въздействаща реч. В средата на 80-те години Линдгрен започва да пише статии и за защитата на животните, което води до нов закон, наречен Lex Lindgren, който по това време е най-стриктният подобен за защита на животните в целия свят.

ОЩЕ ОТ GRAZIA: 5 ЩУРИ ВЯРВАНИЯ ЗА ДЕЦАТА В ДРЕВНОСТТА

57

СМЪРТТА НЕ МОЖЕ ДА ПОЧАКА

Тя оцелява, но никога не се възстановява нито от смъртта на Стуре, нито от смъртта на Ласе, нито от смъртта на нейните братя и сестри, нейните приятели, на първото й поколение читатели. Но след това идват нови читатели и Линдгрен никога не се разделя с онази енергична, свободомислеща и проницателна Пипи, която живее в нея и която на 70 години все още се катери по дърветата. Но и самотната Пипи, която се е научила да разчита само на себе си и да отстоява позицията си. Малко преди да изчезне напълно в мрака. „И аз съм готова да умра. С радост, но първо трябва да изчистя къщата", казва в едно от последните си интервюта. И това е достатъчно. И за малката Астрид, и за голямата Пипи.

ПРОЧЕТЕТЕ ОЩЕ:

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

ΔΙΑΒΑΣΤΕ ΕΠΙΣΗΣ

НАЙ-НОВО ОТ GRAZIA